Наше

Наше

 

 

― Искам да умра! Веднага! Искам всички покрай мен да умрат – гласът ми се извиси и аз изгубих власт над него. Стисках толкова здраво телефона в ръката си, че кокалчетата ми побеляха. ― Искам целият скапан живот на Земята да се затрие.

― Пак драматизираш ― беше краткият отговор на приятелката ми, която очевидно не проявяваше достатъчно разбиране към случващото се. Не забелязваше ли как целият ми свят е съсипан? Разрушен? Разтърсих ядосано глава, сякаш тя можеше да ме види.

― Но ти ще ходиш, нали?

― Май да ― провлачено отговори тя, което още повече ме изнерви.

Отметнах дебелия юрган, останал още от времето на прабаба ми и ядосано го изритах на земята. Мразех всичко, свързано с това семейство. Защо съдбата ме наказваше така? Защо трябваше да имам за родители най-ужасните хора, раждали се някога? Защо никой, дори най-добрата ми приятелка, не ме разбираше?

― Точно затова не можеш да ме разбереш. Искам да отида! Сигурна съм, че ако се срещнем довечера, нещата ще се изяснят.

― Стига де, не е краят на света. Следващата сряда Виктория ще прави купон у тях. Предполагам, че ще успееш да дойдеш и ако той е там…

― Няма да е същото ― викнах й в слушалката, докато вървях към прозореца. Протегнах ръка и дръпнах завесата и веднага стиснах силно очи. Слънчевата светлина беше толкова ярка, че не можах да издържа и отново се завъртях с лице към леглото. ― Коледните празненства винаги предразполагат хората. Или ще е днес или въобще няма да стане. Усещам го.

Чух шумолене в другия край на линията и долових гласа на майката на Лили. Приятелката ми й отвърна нещо след което въздъхна в слушалката.

― Съжалявам, но ще трябва да затварям. Майка ми иска да отидем до магазина за последни предколедни покупки ― не я виждах, но бях сигурна, че е подбелила очи и е направила типичната за нея физиономия на досада, щом станеше върпос за нещо, което трябва да свърши с майка си. Не знам защо не я харесваше. Лично аз с удоволсвие бих я сменила с моята. Бих приела всяка друга, дори ужасната ми учителка по математика, която беше на поне сто шейсет и три години и имаше парче маруля между зъбите още откакто започна да ми преподава в училище преди четири години. С нея поне можех да говоря за интеграли и матрици. Докато с майка ми никога нямаше да проведа толкова интересен разговор. ― Обещавам, че ще звънна по-късно. Може и да успеем да измислим нещо.

― Няма как да стане ― казах намръщено на себе си аз, защото тишината от другата страна ми даде да разбера, че приятелката ми вече тътри крака след майка си, молеща се да не умре от досада през следващите два часа, които вероятно щяха да са най-скучните в живота й.

Отпуснах се тежко на леглото, като разперих широко ръцете си. Мразех живота си, Боже, колко го мразех. Мразех всяка тухла и всеки пирон в тази скапана къща. Мразех цветята в градината на майка ми, паркираната накриво кола на баща ми на алеята отвън, мразех и мръсните маратонки на по-малкия ми брат, които винаги стояха пред вратата на къщата, заради ужасния аромат, който се разнасяше от тях. Майка ми го умоляваше да ги изпере трета поредна година, но той категорично отказваше, защото според него по този начин щял да изчезне и късметът, който му носеха те. Не знам дали заради парещия яд, който клокочеше в мен с ужасяваща сила, но по челото ми избиха капки пот. Вдигнах ръка да ги избърша и усетих, че цялата ми коса е влажна. Побързах да стана и да изтичам до банята, преди Алекс да се е събудил, но когато опитах да отворя вратата, тя беше заключена. Заблъсках тежко с юмрук по масивното дърво и веднага дочух все още детския глас на брат си от другата страна. Четвърти ден си пееше все една и съща песен, която ужасно ме изнервяше. Дори не знаеше правилните думи, измисляше си нови и нови версии абсолютно всеки път, но мелодията беше толкова монотонна и дразнеща, че ме изкарваше извън кожата ми. Сега отново дочух познатите ноти и заблъсках още по силно по вратата.

― Добре де, добре, разбрах те ― дочух приглушения му глас две минути по-късно, когато най-накрая спря да пее. Босите му крака шляпаха по плочките в банята и аз с удоволствие си представих как майка ни му се кара, задето оставя мокри следи след себе си. Той отвори вратата и ми се оплези, а аз го пернах силно зад врата. Точно него мразех най-много в ужасния си, нечестен живот. Заради неговата глупава коледна пиеса тази вечер нямаше да мога да посетя училищното парти и нямаше да мога да се срещна с Том. А това беше най-катастрофалното нещо, което можех да си представя. Никога през дългите ми, мъчителни шестнадесет години, не ми се беше случвало нещо толкова ужасно. Мразех малкия си брат с жарта на хиляди от любимите му звезди. Сякаш усетил мисълта ми, той се обърна с лице към мен и започна да върви на заден ход към стаята си. Краката му продължаваха да оставят малки мокри следи по пода.

― Знаеш ли, че диференциалното въртене на Слънцето се дължи на конвекцията му и…

― Никой не го интересува защо се върти тъпото ти Слънце ― викнах му аз и извърнах поглед от него. Учуденото му изражение и невинните му очи бяха в разрез с образа на по-малък брат, който си бях изградила и който ми беше по-лесно да мразя. Въобще не ми пукаше, че нетърпението и незаинтересуваността ми към него го нараняват и обиждат.

― Не е моето, а нашето Слънце. И исках само да ти кажа, че ― пробва отново той, но преди да дочакам да разбера какво искаше да ми каже, се шмугнах в банята и силно тряснах вратата помежду ни. Последва секунда мълчание, след което плачът му разцепи тишината на къщата. Тихото „туп туп туп” от краката му тъкмо заглъхна, когато чух гласа на майка си от долния етаж.

― Тереза?! Какво направи отново? Не ти ли писна да се заяждаш с всички в тази къща?

― На вас не ви ли писна да съсипвате живота ми? ― изрекох бавно аз на отражението си в огледалото, което ми се смръщи насреща и остана болезнено безмълвно. Съблякох се и се мушнах под душа, оставяйки водата да отмие всичките ми разочарования.

 

 

***

 

Когато слязох на долния етаж, облечена в тениска и къси панталонки заради откаченото време навън, баща ми все още пиеше кафе в кухнята. Очилата му бяха кацнали на ръба на носа му и можех да видя чашата, която стискаше в ръка иззад сутрешния вестник. Все едно и също всяка сутрин. Откакто се помня. След по-малко от шестотин дни щях да се разкарам от тази къща и никога повече нямаше да стъпя тук. Тази мисъл ме изпълни с надежа и аз седнах на плота, зад гърба на майка ми, която все още пържеше яйца.

― Къде е брат ти, Тереза? – попита ме тя, докато се обръщаше към мен и слагаше огромни количества храна в чинията ми

― Не ме интересува. Няма да дойда довечера.

― Говорихме за това в продължение на две седмици, Тереза. Съжалявам, че искам от теб нещо толкова голямо. Само мога да предполагам колко ужасна е за теб мисълта, че трябва да прекараш два часа със семейството си.

― Въобще не става въпрос за това ― викнах й в отговор и скочих от стола. Майка ми беше по-ниска от мен и трябваше да сведа поглед за да я погледна в очите. Сложих ръце на кръста си и я загледах сърдито, усещайки как ядът се разпростира във вените ми, вдъхвайки ми усещане за мощ. ― Казах ти колко е важно да отида довечера. Сигурна съм, че Том ще е там и нещата между нас най-накрая ще се случат. Чаках го цели две години, за да ме забележи. Мечтаех за този момент толкова дълго, а сега ти съсипваш всичко! Всичко! Не искам да ходя на глупавата пиеса. Всеки ден съм с вас, какво толкова ще стане, ако не дойда довечера? Ще има още стотици пиеси като тази, на които ще присъствам!

Майка ми отвори уста за да ми отговори, но точно в този момент се раздаде пронизителен звук от към масата. Едновременно се завъртяхме към баща ми, който бързо захвърли вестника настрани и разля чашата си с кафе, докато се опитваше да се домогне до пейджъра си. Погледна малкото светещо екранче със сериозни очи и веждите му се смръщиха едва доловимо. Издърпа стола си назад и с припряна крачка се отправи към стълбите.

― Къде отиваш? – попита тихо майка ми зад него. Гласът й беше спокоен, но аз видях, че черпакът в ръцете й потреперваше едва видимо.

― Съобщение от болницата ― викна й той през рамо. ― Викат ме за спешна операция, изследванията на пациента, за когото ти разправях, са готови и ще можем да…

― Но днес е Бъдни вечер ― още по-тихо каза майка ми, правейки няколко крачки към баща ми ― Нали нямаше да работиш?

― И аз така си мислех ― чухме гласа му от горния етаж. Бързите му стъпки ехтяха из смълчаната, обезсърчена къща. – Съжалявам много, мила ― каза, когато се върна отново при нас и целуна майка ми и мен по бузата. ― Ще се опитам да си дойда навреме за пиесата на Алекс, но операцията ще е тежка и не искам да ви обещавам нищо.

Майка ми остана смълчана, а аз се загледах смръщено след него. Защо той можеше да не присъства, а аз бях задължена на отида на глупавото представление? Точно когато баща ми отваряше входната врата, чухме гласа на брат ми от стълбището:

― Къде отиваш, татко? ― гласът му трепереше и изпитах леко пробождане в гърдите, когато се сетих колко упорито се готвеше Алекс за тази пиеса и каква беше причината да се запише в нея. Миналата Коледа татко му беше разказал, че като дете, той е участвал в нея и би се радвал да види сина си в ролята, която той е имал преди толкова години.

Баща ми го стрелна с поглед и лицето му се изкриви. Погледна часовника на ръката си и въздъхна шумно.

― Нямам време да ти обясня сега. Майка ти ще ти разкаже. Съжалявам, но знаете, че отговорността ми е голяма и нищо не зависи от мен.

― Няма ли да дойдеш? ― брат ми беше слязъл по стълбите и стоеше точно срещу татко с посърнало изражение.

― Съжалявам, наистина ― изстреля баща ми и затвори вратата зад гърба си. Ясно чухме стъпките му, отдалечаващи се по алеята, отключването на колата, после паленето на мотора. Той форсира двигателя и потегли, а след него остана само облаче изгорели газове.

Майка ми захвърли черпака, който държеше в ръка, и изсипа съдържанието на тигана в кошчето за боклук. Повдигнах учудено вежди, защото макар и яйцата да бяха изгорели леко, никога не я бях виждала да губи така присъствие на духа. Тя избърса ядно ръце в престилката си и ни стрелна със сърдити погледи.

― Защо е толкова трудно човек да ви събере на едно място? Защо? ― никога не бях виждала очите й да горят толкова ярко. ― Нали се предполага, че сме семейство? Защо тогава най-голямото мъчение, което можете да си представите, е времето, което прекарвате в тази къща?

Тя не дочака отговора ни, а забързано се отправи към горния етаж. С брат ми останахме смълчани за секунда, дори аз се почувствах неловко и се размърдах на мястото си, чудейки се накъде точно да погледна.

― И ти не искаш да идваш довечера, нали Тереза?

― Да идвам къде?

― На представлението.

Не му отговорих, само повдигнах неопределено рамене.

― Няма да ти се наложи, не се тревожи.

― Какво искаш да кажеш?

― Няма да има представление. Няма да участвам. Щом на всички ви е толкова неприятно, просто няма да отида. Така всеки ще е доволен.

Звънче зазвъня в главата ми. Значи не всичко е загубено. Значи все още имам шанс да отида на партито. И да се събера с Том, най-прекрасното нещо, което можеше да ми се случи.

― Сигурен ли си? И няма да се сърдиш?

― Не ― тихо ми отвърна той. Ако бях обърнала внимание на изражението му, ако само бях погледнала лицето му, щях да разбера истинските му чувства. Но бях толкова погълната от себе си, че не се сетих дори да го прегърна. Скочих от мястото си и се затичах към горния етаж. Бях стигнала последното стъпало, когато дочух гласа на Алекс, доста по-силен от преди малко.

― Тереза ― каза той и аз погледнах надолу, виждайки го как е залепил нос в прозореца, гледайки небето, ― моля те, слез долу. Трябва да видиш нещо.

― Нямам време, трябва да се приготвя, преди да…

― Моля те ― прекъсна ме той. ― Нещо не е наред. Ела да видиш.

― Нямам време, съжалявам ― повторих аз думите на баща ми, без дори да се усетя. – Сигурна съм, че твоето Слънце си е на мястото.

― Не е моето Слънце, а нашето. И наистина трябва…

― Трябва да бърза-а-ам ― изпях му в отговор, наподобявайки дразнещата му мелодия и се скрих в стаята си, нямаща търпение да звънна на Лили, за да й съобщя най-добрите новини на този свят.

Прекарах следващите три часа в говорене по телефона, мъчейки се да не чувам хлипанията от стаята на майка ми и забързаните стъпки на брат ми, който постоянно тичаше до стаята си и обратно, правейки кой знае какво.

***

Когато слязох на долния етаж точно в седем и тридесет, заварих майка си, седяща на дивана, да гледа кулинарно предаване, по което показваха как е най-добре да се сервира коледният десерт. Очите й обаче блуждаеха някъде над телевизора и бях сигурна, че не го гледа. Брат ми не се виждаше никъде.

― Баща ти се обади ― чух приглушения й глас. ― Няма да успее да се прибере тази нощ. Нещо се е объркало и ще продължат по-дълго от очакваното.

Запристъпвах от крак на крак, защото виждах, че иска да говорим за това. Нервно погледнах часовника на ръката си и установих, че нямам дори секунда за губене.

― Мамо, съжалявам, но…

― Ще спрете ли да го повтаряте? ― уморено каза тя, фокусирайки очите си на мен ― Никой от вас не съжалява наистина. Никой не го мисли. Ако наистина съжалявахте, щяхте да сте на тържеството на Алекс. Ако наистина съжалявахте, след това щяхте да се приберете вкъщи, седнете около празничната трапеза и да се държите като семейство.

― Мамо…

― Няма нужда да казваш нищо. Хайде тръгвай, твоят Том не трябва да те чака.

Голяма буца заседна в гърлото ми и въпреки че се насилих, не можах да я преглътна. Обърнах се и понечих да отворя вратата, когато писъкът на брат ми ме накара да замръзна.

― Мамооооо ― крещеше той, тичайки по стълбите и аз усетих с цялото си същество, че нещо не е наред. Че нещо тотално се е объркало. Ужасът в гласа му беше толкова вледеняващ, че се задъхах и се наложи да сложа ръка на стената, за да не загубя равновесие. Майка ми скочи и загледа уплашено Алекс, който падна в краката й и се притисна към нея така, както правеше когато беше дете. Нещо навън привлече погледа ми и аз с нежелание отклоних очи от тях. Няколко души тичаха по улицата и си разменяха неразбираеми фрази, но ужасното беше, че изражението на всеки един от тях издаваше невъобразим, вледеняващ страх, същия, който бях прочела по лицето на брат ми. Погледнах към небето, от което вместо сняг, прежуряше силното слънце. Имаше и нещо друго. Хиляди, милиони цветове опасваха небосвода, преплитаха се един в друг, сливаха се и създаваха нови, непознати и невиждани от никого досега. Пращене в телевизора и смяната в звука му ме накара да откъсна очи от странния феномен и да се извърна отново към майка ми и брат ми, който продължаваше да се тресе на пода в краката й. Направих няколко стъпки към тях и се загледах в това, което беше привлякло вниманието ми. Шумът от улицата се усилваше и крясъците на хората смразяваха кръвта ми. На телевизора се беше появил облечен в униформа мъж, по чието лице се стичаше една единствена сълза. Изведнъж изгубих равновесие и се строполих в краката на майка ми, точно до треперещото тяло на брат ми, още преди да съм чула и дума от речта на непознатия.

― „…Смятахме, че от това ни делят милиони, дори милиарди години. Всички проучвания сочеха, че сме в пълна безопасност. Бяхме прекалено заети да се борим в името на различни блага, за да усетим, че нещо не е наред. Бяхме толкова вглъбени в собствените си проблеми, че не видяхме колко близо е краят. Преди двадесет и един часа и петдесет и седем минути, се случи немислимото. Думите не могат да изкажат това, което трябва да ви съобщя и няма правилен начин, по който бих могъл да ви го поднеса” ― мъжът видимо губеше присъствие на духа и тялото му се разтресе от безмълвни ридания. Ушите ми забучаха и аз виждах как той отваря уста, но не чувах и дума от речта му. Усещах как светлината отвън става все по-ярка и болката в очите ми се засили. Температурата се покачваше с всяка изминала секунда и с ужас установих, че повърхността на кожата ми бързо се покрива с големи, червени мехури. Въпреки агонията която изпитвах с всеки милиметър на тялото си, аз с усилие пропълзях разстоянието, делящо ме от брат ми и го взех в прегръдките си. От устните му се откъсваха смразяващи викове, които се преплитаха с тези на майка ми. Дочувах, че писъците отвън се усилват с всяка изминала секунда, но сякаш бях станала глуха за всичко и всички. За всичко, освен за майка ми и брат ми. За най-важните хора в живота ми. Протягахме треперещи ръце, мъчехме се да се прегърнем, без да си причиняваме болка и се усмихвахме един на друг през сълзите, които се стичаха от очите ни. Исках със всяка фибра на тялото си да ги почувствам, да ги запазя, да ги отнеса със себе си, да ги помня, защото те бяха всичко, от което се нуждаех, най-ценното, най-важното, най-смисленото нещо в живота ми. Преплитахме пръсти, докосвахме се, викахме от болка, когато докосвахме разязвените части по кожата си и не обръщахме внимание на изпепеляващата вълна, която се носеше към нас и която все…